Де е България?

136 години след смъртта на Апостола ние сме се отправили към Цариброд, Западните покрайнини, защото чувстваме, че там споменът за него ще бъде най-потребен. Западните покрайнини са едно забравено от бога място, много подходящо олицетворение на израза „ничия земя”. Едно малко парче от България, което по стечение на историческите обстоятелства се намира извън нея. Едно място, където живеят българи, които упорито отказват да забравят кое е тяхното Отечество, макар то отдавна да е забравило за тях. Тъжно, но факт. Попитайте който искате ученик, студент или случаен срещнат по улицата, знае ли какво са Западните покрайнини, знае ли къде се намира Цариброд. Сигурен съм, че няма да го направите. Просто отговорът ви е предварително ясен. А там живеят едни хора, които често знаят повече за България, отколкото самите й граждани. Едни хора, които гледат на България като на идеал, макар да им се е случвало да виждат и грозната й страна. Страната на мащеха, която слабо я е грижа за децата й, когато те най-много се нуждаят от нея. Тези хора са герои. Те повече от осемдесет години са се вкопчили здраво в корените и езика си и с присъщото на нас, шопите, търдоглавие не ги предават, каквото и да им струва това. Те и до днес се наричат българи. Въпреки сръбските лагери. Въпреки опитите за асимилация във всяко едно направление – икономика, образование, култура, религия... Ние не можем да си позволим да ги забравим, както сигурно не бихме искали да забравят нас, ако историята беше се изграврила така и с нашата съдба.
"Зимата пее свойта зла песен" – това е най-подходящото описание на заобикалящата ни картина, докато пътувахме с колата към Цариброд. Навън - сняг, фъртуна, виелица, а вътре ние оживено обсъждаме как ще протече награждаването на есетата от града, участвали в конкурса, посветен на Апостола. Идеята на конкурса беше ясна – да накараме българчетата от Цариброд да мислят, пишат и говорят за Левски, а с мисленето, писането и говоренето да запазят и една частичка от него и в себе си. Това е едно добро начало. Нямахме големи очаквания, все пак децата учат само два часа седмично български и дори се страхувахме, че е възможно да претърпим провал и от конкурсът ни нищо да не излезе. Именно поради това бяхме повече от изненадани, когато получихме готовите есета от учителя по български – всичките грамотно написани, всичките изпълнени с искрено преклонение и някакъв свой, младежки и неподправен прочит на делото на Апостола. Още тогава разбрахме, че усилието си е струвало. Тепърва ни предстоеше да се убедим в това. Достигнахме границата, където сръбските митничари, след като разбраха, че отиваме в Цариброд (който конспиративно решихме да наречем за пред тях Димитровград), отвориха багажника ни, където бяха подаръците за децата и учителите – знамена, книги, грамоти, парични награди. „Какви са тия знамена?” – „Подаръци” – отговаряме неотзивчиво. „А книгите?” – „И те”. „Какви сте вие, бе, с какво се занимавате?” Е тука вече свърши работата оттренирания отговор при преминаване на подобни граници – „журналисти”. При споменаването на тази магическа думичка или ще ви пуснат или имате възможността да затворите всички врати пред себе си. В случая проработи, митничарят затвори багажника и ни пусна да минем. Отминахме границата, отправяйки реплики, адресирани към него, майка му и Сърбия и доволно се отправихме към града, където вече ни чакаха. Безспорно е хубаво да минеш ньойската граница с пълен багажник с български знамена и книги за Левски. Кара те да чувстваш, че дори за тази пачавра историята съществува нещо като справедливост и тя някой ден възтържествува. Дано е така. Факт е, че само допреди пет години подобно нещо беше невъзможно, а преди десет – немислимо. Нещата се променят, помислих си. Дали?
Скоро бяхме в гимназията (носеща името на светите братя Кирил и Методий), където ни посрещна учителя по сръбски, който издума нещо на езика си, но след като видя, че го игнорираме именно поради тази причина (а и защото не го разбирахме), премина на български и ни приветства с добре дошли. Така и трябва да бъде. Седнахме в кабинета на директорката, където след около пет минути нахълта учителят по български с думите: „Зимата пее свойта зла песен”, гледайки към прозорците. Не мога да отрека, че сцената беше като излязла от разказ за възраждането. Разбрахме се, че децата ни чакат и тръгнахме към стаята, където щяхме да проведем награждаването. Четиридесет момичета и момчета отправиха любопитни очи към нас, а на вратата се сбъскахме с хубавата Слободанка, която досега беше репетирала одата за Левски на Христо Ботев. Тя се изчерви и нахълта в стаята, промълвявайки едно тихо „здравейте”. Един вид Слободанкини вълнения. Признавам, че преди да я видя и аз бях леко притеснен, защото щеше да ми са наложи да се вживея в ролята на лектор и да разкажа на учениците за живота и делото на Левски, но нейното притеснение и любопитството в очите на другите ме накара да се чувствам спокоен. Бях сред хора, които съвсем спокойно могат да ми бъдат приятели и другари и именно като такива ги усещах. Имах какво да им кажа и нямах нужда от предварително подготвени речи и изкуствена приповдигнатост. Трябваше просто да съм искрен, защото така щяха да ме разберат най-добре. Дойде ред на одата за Левски, аплодисменти, кратка реч на директорката, след което участници четоха есетата си. Притеснени, бъркащи от време на време, някои изчервени, други декламиращи с патос. Всичките неподправени и чисти. „Майка България”, „Левски това е моят герой”, „За нас българите” – все думи от есетата на децата, които те днес повтаряха под портрета на Апостола в кабинета по български. Българският, който сръбската държава системно се опитва да затрие и изкорени, за да се изучава днес само по два часа седмично в училищата. Тези деца не бяха учили в училище кой е Левски, не бяха ги убеждавали, че той е техният национален герой, не бяха им казвали защо той е значим, но всички до едно знаеха кой е той, знаеха с какво е голям и знаеха, че Той е техният герой. Ние ги предизвикахме, те ни отговориха. Темата на есето ни „Левски – моят герой” беше отчасти и въпрос. Вашият герой Левски ли е? Е, вече знаем. Левски е голям за децата в България, но за децата на Цариброд той е дори по-голям. По-голям е, защото е символ на свободата, която те никога не са имали, символ е на България, с която на тях им се налага да граничат, въпреки че са българи. Дойде и моят ред. Искаше ми се не просто да им кажа къде е роден и как е живял и умрял Левски. Искаше ми се да им обясня защо е толкова значим и днес, на какво ни учи, защо сме точно на този ден при тях. Чувствах се като възрожденски учител, който с думите си трябва да роди свободата в душите на децата пред него, да ги накара да разберат какво е тя и защо си струва, да им обясня какво е Родина и защо трябва да се гордеем с нея. Обясних им, че Левски е важен, защото ни обединява, обединява всички българи от Пирот до Черно море и от Охрид до Дунава. Че Левски е чист и честен до крайност, каквито нашите политици не са и надали някога ще бъдат. Казах им, че Левски ни е учил да бъдем свободни и равни, говорил е за демокация и република, неща с които ние се сдобихме преди по-малко то двадесет години. Че за мен е чест да съм пред тях, защото те са запазили истинския дух на Левски в сърцата си и днес го доказват. Подаръците, освен пари и книги (за Апостола, разбира се), съдържаха и по едно българско знаме. Казах им да го пазят в сърцата си. Грейнали усмивки и светнали очи ме окъпаха отвсякъде със светлината на четиридесет млади български сърца. Вярвам, че тези хора се чувстваха щастливи, вярвам, че на този ден те се чувстваха поне малко горди. Вярвам, че успяхме.
Успяхме. Извоювахме поредната малка победа за българщината в този край. Занесохме им малко пламъче от български дух и го посяхме в сърцата на поне няколко царибродски младежи. Накарахме ги да се усмихнат и смело да кажат – Левски, това е моят герой.
Това е победа.

http://napredinagore.blogspot.com/